they love travelling
they love travelling
Български | English

Будапеща Borfesztival

Будапеща Borfesztival

25.01.2019

Беше в костюм. Имаше усмивка, която баба нарича блага. Да, беше мила, тиха усмивка, която нищо не натрапва, само много пожелава. Слушаше мелодичен рок. Ако не беше шофьор, бихме помислили, че сме сами в колата и тя се движи дистанционно. Атила Кошич изгради първото ни впечатление за Будапеща в очакване сами да го създадем запомнящо и без пинчета, забодени върху карта със задължителни атракции. И на това пътуване му избрахме друго сърце – спонтанно, изненадващо, туптящо в свой ритъм и блус. Нашето.

Резервирахме полет от София с три пълни дни престой в Будапеща. Нямахме ясна представа за какво ще ни бъдат достатъчни. Градът е от тези, в които бихме поживяли за дълго и в този смисъл знаехме, че три дни е като един миг. Затова и не планирахме точен график, който само да ни напряга в невъзможността да сме навсякъде във всичкото време. Тръгнахме с усещане за „излизаме на разходка и каквото открием, или каквото намери нас…“ Без травъл наръчници, без нито един прочетен пътепис, с две раници и смътно спомняне на адреса, на който сме отседнали, тръгнахме към летище София. По пътя хостът ни изпрати съобщение, че за наше удобство би могъл да ни резервира такси, което да ни чака на летище „Ференц Лист“. Приехме идеята. И с апартамента ни се получи приятно, даже много приятно. Нямам навик – не успях и да го изградя – да проучвам места за настаняване като кръг от възможности за хапване, лесна достъпност до туристически забележителности, добра транспортна локация и т.н. Като турист в това отношение приличам на новодомец, който избира къща и след това свиква в ход с прилежащата й инфраструктура. Така лесно се откриват интересни истории както за улиците, така и за хората.

Това беше първото ни пътуване с Георги в странство. Оказа се, че и двамата избираме мястото, привлечени от духа и атмосферата, резервираме, плащаме и накрая виждаме бонус програмата. И този път имахме бинго. Апартаментът на Тими и Ищван, един от четирите които управляват за настаняване през Airbnb, имаше с какво да изкуши желанието ни за пътуване. Ние сме такива… рошави романтици с малко багаж и недостатъчно време за сън. Апартаментът – огромни прозорци с гледка към оживен централен булевард, вътрешни дървени капаци в снежнобяло, входна врата от страна на вътрешен двор с дълга тераса по вътрешната линия на цялата фасада (като в класически черно-бял филм, в който шумни и страстни съседи живеят в разговор между етажите; италиански филм вероятно), старо стълбище с високи парапети и асансьор от началото на 20-ти век. Избрахме го по две причини – изкуши ни смесицата между нещо старо – архитуктурата на сграда от 20 век и нещо ново – чистата стилистика на дом от 21-ви век. Нещо старо в плетените на една кука ръкоделия, поставени в картина на стената и нещо ново във вана, сложена направо в дневната/спалнята. Изключително просторен апартамент на булевард „Елизабет“ и домакини, които се погрижиха за трансфера от летището с цена, по-конкурентна от предложенията, които можехме да изберем на място след края на полета. Имахме и абонамент за два броя колелета, който се оказа страхотен бонус.

Пътуването в Будапеща замислихме като спонтанна четиридневна екскурзия без екскурзовод и с обещание да не бързаме за никъде, нищо да не ни е задължително и на всяка цена. Не го бяхме видяли и като кулинарен тур, но в обратния полет към София с Жоро говорихме много за храна. Аз се занимавах наум и с идеята за спешен нискокалоричен режим на хранене.
Още не бяхме качили багажа в апартамента и вече обядвахме на маса за двама на метри от унгарския ни адрес. Малък турски ресторант в стил бързо хапване с безумно вкусна храна. В първия ден имахме една- единствена цел… да се разхождаме, да се разхождаме, да се разхождаме, докато открием центъра на живота и стила на Будапеща. Втората ни цел беше да не напускаме този стил, докато не дойде време за чекиране. Излязохме и открихме, че апартаментът ни е на страхотна локация. Свихме по „Wesseleny Utca“ (utca – улица) и влязохме в по-бавното време.

Преди време, когато планирах пътуване до унгарската столица, имах желанието да отседна близо до еврейския квартал. Сега се оказахме почти в сърцето му, на пресечка от него и на пешеходно разстояние от най-популярните туристически места от страната на Пеща. Wesseleni Utca бе идеалната граница между две пространства, които така или иначе еднакво обичаме – спокойствието на деня без мисъл за работа и с пълно бохемско преживяване от една страна, и от друга -динамиката на деня с безбройните срещи. „Елизабет“ булевард е бърз и шумен, а началото на есента е сезонът, който можеш да усетиш във всичките му движения, вкусове и цветове. И навън е супер.
Която и улица да изберете за основна в посока на движение към еврейския квартал, градът ще ви води, където поиска. На мен улиците ми приличаха на матемически модел от следващи един след друг квадрати и в този модел намерихме място, където възрастта живее в годините около късните 20 или ранните 30. На толкова се почувствахме там. Мястото е „дворът“ Гожду, но за него след малко.

Първо забелязахме Fat Mama – пицария, която лесно ще запомните с менюто на входа, с посланието, с бранда. Всечки обичаме мама, малко искаме да сме над килограмите си. И двамата с Георги работим с визуална представа за света, който разказваме за някого в различни уеб или ПР проекти и естествено тук-там илюстрация, графит, знак, дума ни намигват като симпатично непознати. Не влязохме във Fat Mama и въпреки това се прибрахме във Варна повече fat, отколкото fit.

Точно срещу мястото с италиански привкус се намира Унгарски електротехнически музей. В него можете да разгледате стари домакински уреди, някои от които все още работят. Сред експонатите има електромери от времето на Сталин. Видя ни се странно, че в същия музей има възможност за дегустационен тур, посветен на най-доброто от унгарската шоколадова традиция, да си направим сами шоколад и да си тръгнем с малък подарък… от шоколад, разбира се. Все още Будапеща не беше изострила апетита ни. И продължихме.
В следващия момент нещо лъскаво ме спря. От дясната ни страна през малък вход, в нещо като безистен, бяха подредени маси с различни бижута. Цялото място имаше духа на антикварен магазин. Антиквариат на открито. Дръпнах Георги и влязохме. Обожавам да разглеждам всякакви пазари, когато пътувам – за подправки, за платове, за бижута… Често те разказват повече от замъка, от най-старата кафетерия. Аз обожавам да разглеждам дрънкулки, а Жоро обожава мен, докато разглеждам дрънкулки. От пръв поглед открих тирбушон от състарено сребро със седеф на дръжката. Хареса ми много, не знам защо го оставих далеч от себе си. На другия ден пазарът бе вдигнат и аз нямах тирбушон с история, вероятно отворил вината минимум на един исторически момент. По-късно разбрахме, че пазарът на Gozsdu Udvar е в почивен ден. Гожду е градска точка, на която редакторите на травъл наръчници слагат пет звезди и поне една удивителна, защото мястото е удивително с авантюристичната си история. Не го пропускайте, даже го повторете. Вътрешният двор между Kiraly улица и Dob улица бе първата локация, която ни спря. Нищо не бяхме отбелязали за разглеждане, така правим по време на разходка.

За мястото с малкия вход, отвъд който нещо бляскаво ни взе погледа. Нарича се Goszdu Udvar. Двор с два входа от две различни улици – Kiraly utca 13 и Dob utca 16 – приютил близо 30 бара, ресторанти, някоя-друга галерия и две-три „спални“ за туристическо настаняване. Посланието, което носи е „Култура. Забавление. Стил“. Притежава страхотна атмосфера на пресечна точка, която среща щастливи хора от всякаква възраст. Всеки бар или ресторант е със собствен почерк и меню, със свой музикален свят. В смесването на стилове и звуци се е получила непретенциозна красота и свобода, в която ви пожелаваме да се потопите и през нощта, и през деня.
Дворът Гожду има интересна история. Създаден в началото на миналия век с подкрепата и богатството на румънския адвокат и меценат Гожду Мано, в началото е оживен център на търговия, а по времето на Втората световна война влиза в градското гето. По-късно в наши дни, ЮНЕСКО го обявява за част от световното културно наследство. Извън историческите факти, Гожду не е обикновено място, а емоция.

Влязохме през единия вход, излязохме през другия и продължихме да се разхождаме. Стигнахме до базиликата „Св. Стефан“. Откроява се с величествена осанка и простор, разкрит пред входа. От купола на църквата Будапеща е още по-голяма и красива и стига да обичате изкачването на стълби, близо 360 са ваши. До гледката отвисоко се стига и с асансьор. Пред базиликата имаше организирана сватбена фотосесия. Животът изглеждаше съвсем различно в осъзнаването, че не си на работа, разхождаш се без посока и имаш времето да забележиш другите в личното им щастие, в случая сватбено щастие. Такава беше картината на площада пред „Св. Стефан“. На това усещане за свободно време отдадохме следобедното безгрижие на една пейка до градски часовник. И тогава планът за деня стана по-ясен.

Когато се качихме в таксито, попитах Атила Кошич за любимия му ресторант в Будапеща – едновременно непретенциозен и специален. Да е вкусен по унгарска рецепта. Препоръча ни Ven Hajo Etterem – ресторант „Старият кораб“, закотвен на 200 метра преди моста Сечени. Ето там отивахме така, сякаш за първи път ще вечеряме заедно – същото вълнение и любопитство за вкуса не на една вечеря, а на първа среща. Първата ни среща в Будапеща.

Изчакахме залеза и си избрахме маса на палубата отвън. Ven Hajo е близо 100 –годишен кораб, превърнат в ресторант, запазил автентичния интериор и атмосфера на корабите „Кошут“. Опитахме гулаша с месо от говежда опашка. Плътен, наситен аромат и силно подлютен. Струва 2250 форинта или близо 14 лева за порция. Не бяхме опитвали по-вкусен гулаш. Гледката от ресторанта към „Сечени“ и дворцовия хълм Буда лудо разтуптява сърцето.

На моста Сечени „катеренето“ е забранено. Нищо не пишеше за сядането, то не е и лесна работа, освен ако нямате Жоро, който във височината на своите 200 сантиметра с лекота да ви избере място със спираща дъха гледка и след това да седне до вас. Това бяха нашите „замразили времето“ 30 минути. Минаваха и други туристи, които ни се усмихваха с любопитство, снимаха се до нас. Много от преминаващите се връщаха от винофестивала в двореца Буда. Borfesztival бе приказка за веселие в стил „три дни яли, пили, пяли“. Ние се включихме в третия ден. Имахме пълен pass за цялото събитие като подарък от приятел. Всъщност това беше и единственото място, за което още във Варна бяхме сигурни, че влиза в „плана Будапеща“ – Borfesztival.

На Сечени ни се случи момент, един от онези… „не може да бъде“. Спряха ни две момчета. Споделиха, че идват от Тайланд. Настанили се в близък хотел. Сечени много ги впечатлил и поискали супер снимка за супер спомен. Искаха снимка „заедно“, а това можеше да означава само, че трябва да са двама в кадъра. И аз, и Жоро обичаме да снимаме и с удоволствие приехме да участваме в техния супер момент като фотографи. Тогава единият младеж се подреди помежду ни, направи жест „имам късмет“ и очакваше момента си. Отдръпнахме се, за да не му пречим, и той се дръпна с нас, настанявайки се пак помежду ни. Повтори усмивка и жест „щастлив съм“, ние с Жоро си бяхме обичайно щастливи. И досега се чудя кой я гледа тази снимка и с какво ние разказваме историята на тези две момчета, но пък те си тръгнаха с усмивка, широка колкото една река. Разказах на Ели как непознати се снимат с нас, тя коментира „защото Жоро е много висок“ и нищо не отбеляза за симпатична мотивация в мое лице, т.е. покрай Георги и аз си взех малко блясък и слава.

Ако изберете разходка по Дунав, планирайте я за привечер. Светлините на града от страната на Буда – рибните кули, замъкът Буда и от страната на Пеща – изискани петзвездни хотели, мотели, закотвени край брега, крайбрежните ресторанти, въженият мост Сечени и златните светлини на парламента са разкош за всички сетива, с които животът може да бъде вдишан и видян. С входа за корабчето, получавате и чаша шампанско. Цените варират между 2600 форинта за детски билет (около 17 лв.) до 4400 форинта за възрастен (около 30 лв.). Деца до 10-годишна възраст пътуват безплатно.

Вторият ни ден започна с изгубване. Аз се изгубих. Обожавам сутрините на чуждо място. Мога да изляза, където поискам с дреха, прилична на нощница, с рошава коса (моята след сън е по-красива, отколкото след фризьор). Някакво чудо беше, че се събудих първа и веднага реших да използвам това, за да изненадам Георги. След няколко минути стъпване на пръсти в апартамента, бях навън, убедена че слизам за пет минути до пекарната на ъгъла. Предния ден минахме покрай няколко пекарни. В тази сутрин, след първата стигнах до втората, след това до третата пекарна и почти повторих маршрута, за да открия с изненада, че в 7.30 пещите не са запалени, а ситничарите вероятно се будят по-късно. Излязох от познатия маршрут и реших, че желанието ми да събудя Жоро с аромата на прясно изпечени кифли е добро начало за ново изследване на централна Будапеща. Повървях бавно 30-тина минути. Имах 2000 форинта в джоба, нямах документи, нито телефон. Бях рошава туристка, слязла набързо до ъгъла.

Поразходих се. Направих един голям квадрат и стигнах до IO – верига пекарни, в които влизаш, казваш „айо“ и усещаш как Али Баба е ползвал своето „Сезам, отвори се“. Въглехидратен рай е това, казвам ви. Пет месеца след Будапеща продължавам да живея с IO по себе си. Върнах се бързо, когато открих първата табелка с „Елизабет“ булевард. Доста „квадрати“ от урбанистичния модел бях добавила към пътя си в търсене на кифлички. Наблюдавах града. Беше вече почти 9, а улиците още си почиваха от среднощното веселие. През миналата вечер, до 2 след полунощ, по тротоарите имаше шум от наздравици, а сутринта в девет хората бавно, бавно започваха деня си. Хареса ми тази есенна градска лежерност. Истинското циганско лято трябва да е в забавен каданс.

В този ден избрахме да минем от другата страна на Дунав. Тръгнахме към Буда. Сменихме бавната разходка с бавно колоездене. Лежерно, лежерно, ама не чак толкова, защото за 30 минути трябва да се стигне от една точка до друга. Велосипедният тур ни хареса. Оказа се твърде удобен за изследване на туристическите забележителности, тъй като до всяка интересна точка имаше и велостанция, където да оставим колелата за зареждане и да вземем нови две. Точно на 30-та минута трябва да има смяна. В гугъл карти точно са описани местоположенията на всички велостанции и няма как да останете изненадани с колело в ръка, което да носите, защото няма вече „енергия“. До Сечени на педали, през моста минахме пеша. Преди това разменихме велосипедите на станция, в близост до която открихме малък Тайланд във всевъзможни вкусове от Изтока. За около 8 евро на порция в Padhai wokbar излязохме от европейското и влязохме в екзотично пътуване. После не ни трябваше много време, за да се върнем в Будапеща.

Минавайки на отсрещния бряг имахме две възмоности – да подновим колоезденето или с фуникуляр да се качим до крепосния хълм Буда и от там да разгледаме замъка, седемте рибни кули и църквата „Св. Матияш“. Избрахме всичко. Час каране край брега с гледва към Пеща, която през деня има своето очарование, след това изкачване по малки стръмни улички, които пазят духа на аристократичния живот от времето на унгарските крале и без карта стигнахме до седемте рибни кули. Горе гледката е прекрасна, светлината в късния следобед храни онова състояние на вътрешна радост, което ако можех да изпитвам 24/7 нямаше да имам ни грешка, ни спирка. Ако излезете на площада до „Св. Матияш“ и рибарския бастион, после по павирана улица с малки книжарнички и кафенета в бохемски стил стигате бързо до кралския замък. В Буда влязохме само до Borfesztival с открита музикална сцена в центъра на някогашния дворцов живот. В градините на двореца под красиви шатри най-добрите сладкари и шоколатиери показваха традицията на своето майсторство, а от другата страна бе място за вино и барбекю. Опитахме питки на пещ с късано месце в специална марината. Не разбрахме точните съставки, но това беше миг, в който можех да напиша енциклопедично определение за „много вкусно“. С Жоро. С две чаши вино, зелена поляна, с дворец зад гърба ни и Пеща в хоризонта пред нас.
В същия ден минахме и край най-голямата синагога в Европа и втора по големина в света – Дохани синагога на едноименната улица. В двора й има част от оригиналната стена на еврейското гето от годините на нацисткия режим. На това място светлината и сянката се кръстосват по особен начин и в него всичките думи изчезват.

Третият ден премина в гастрономическо преживяване от световна класа и в него се доближихме до новина, за която „Ню Йорк пост“ е писал преди много време. Казва се „Гундел“. Това е ресторант, запазил историята на унгарската кухня. Открихме го случайно и по кецове. Намерихме го с апетит по обедно време.

Излежавахме се до девет, в десет вече бяхме обърнали посоката и на колелета следвахме маршрута към градския парк в края на „Андраш“ булевард. Полегнали на тревата имахме желание да си изберем ново пътуване. Ново след Будапеща. Велопътят ни от „Елизабет“ булевард до Varosliget (градският парк) ни отне 20-тина минути. Карахме през красив квартал с големи аристократични къщи, изящни дворове и красиви огради. В парка тръгнахме от Площада на героите (ще видите водачите на 7-те племена, основали Унгария и други бележити фигури от историята на страната), влязохме към алеи, които пресичат красиво езеро с лодки и фонтан, забелязахме замък. Идея нямахме, че е Вайдахуняд – замък, който влиза в списъка на задължителните места в Будапеща. Любопитен е този замък с фактите около неговото строителство. Например първоначално е изграден в чест на Хилядолетието – 1000 години от основаването на Унгария – от картон и дърво с фрагменти от популярни исторически постройки. После жителите толкова много го харесват, че го издигат от камък и тухли. В градския парк се намират и баните „Сечени“, ако имате нужда от спа релакс, докато странствате. Ние лично не сме фенове и го пропуснахме. Харесахме си сянка до езерото и си организирахме почивка на тревата. Мнозина около нас бяха направили същия избор.
От страната, през която влязохме в парка, има два ресторанта – единият е непосредствено до езерото, вторият е малко встрани. Избрахме да сме встрани. На входа имаше покана за обедно меню. Беше навреме. Точно за обяд. Усмихната дама в перфектен костюм, без нито една гънка на плата, ни пожела приятен престой и покани колегите си сервитьори да ни поемат. Настаниха ни в градината по наше желание. За по-малко от секунда усетихме мястото като специално. Сервитьори с изправена походка сервираха всяко ястие с отделен поднос с метален похлупак. Бяха безупречно премерени – нито сериозни, нито прекалено усмихнати. Идвахме от парка с кецки, а се почувствахме официални все едно аз бях в рокля, а Георги в костюм. Менюто беше гурме като количесто, предизвикателно и твърде интересно като вкус, съвършено като преживяване и определено топ изненада в последния ни ден в Будапеща – подари ни различно време като епоха. Сребърни прибори, метални кръгли подноси и в същото време модерен прочит на традиция, с която се свързват някои от националните ястия на Унгария. Тук открихме „плаващ“ десерт като нещо ново. И нещо любимо.

Ресторант „Gundel“ е емблематичен за унгарската кухня и кулинарната култура чрез рода, който поставя началото на стила Гундел. На рецепцията на ресторанта, който има различни зали, ще видите бюст скулптура на Янош Гундел. На 27-годишна възраст той вече притежава първия си ресторант и го превръща в любимо място на унгарските творци, сред които и Ференц Лист. Синът му Карой Гундел също отваря свой ресторант, отново в късните си 20 години, и успява да го наложи като кулинарна институция. В днешно време тук все още се пазят и приготвят 120- годишни рецепти. Тук е създадена известната унгарска палачинка с ром, стафиди, орехи и лимонова кора, почти призната за национален десерт. В ресторанта има своеобразна „стена на славата“, разписана от най-високите гости – държавници, крале, световни артисти, музиканти и спортисти. Ако обичате автентичните и уникалните истории, прочетете тази на Gundel. Знаково за мястото е, че тук всеки гост се посреща като значим и специален. Относно цената на това преживяване… надскочи многократно стойността, която платихме за обяд – около 60 евро общо. Цените няма как да изненадат или поставят клиента в неудобство, тъй като са публично обявени в сайта. По съвет на Атила, който ни взе от летището, навсякъде се раплащахме в унгарска валута.

Накратко: Ползвайте колело в Будапеща и опитвайте нови вкусове. За велотранспорта… Наемът на велосипед за 24 часа е 500 форинта, а за 72 часа – 1000 форинта. Как да ги ползвате и как да активирате достъпа си до колело, всичко е подробно описано в платформата на MOL Bubi – molbubi.bkk.hu Такси от летището до центъра е между 22 и 28 евро. Отидете в Gundel, поспете час в парка, потопете се в светлините на нощна Будапеща, качете се до Рибарския бастион рано през деня или в най-късния следобед. Обичайте възможността да стигнете там, където други тепърва планират… и им разкажете къде сте били, защото в ъгъла на някоя ваша посока, те ще си намерят своя. И така от ъгъл на ъгъл, и от сърце на сърце, градът ще намери най-хубавата си карта за всеки, който обича да пътува; всеки, който обича да открива нещо ново в себе си на ново място.

Какво остана да видим… Кафене „Ню Йорк“. Когато резервирах апартамента на булевард „Елизабет“, близо на картата видях написано „New York Café”, а Ню Йорк ми е мечта, в която вече е въвлечен и Жоро. Кафенето в Будапеща с американско име притежава силно бохемски дух. Прилича на шармантна изкусителка, която владее танго и пуши цигаре, носи пурпурно кадифе и ярко червило. Вероятно такава жена може да владее, както и да създава всякакви ситуации, а кафене „Ню Йорк“ е точно същото нещо, но е място – преживяло епохи, политически системи и исторически поврати. Ако отидете там, изпратете ни снимка за спомен. Ако пък вече сте били в истинския Ню Йорк, препоръчайте ни къде да отседнем. И да бъде изпитано.

Пишете ни на
hi@red-sneakers.com
Следете ни в
Facebook, Instagram, Youtube

 

Copyright © 2019 Red Sneakers.
Creaktive PR & Creative Design