36 часа по испански
01.01.2020
В Мадрид кацнахме в следобеда на предпоследния ден от пътуването, което организирахме със същата страст, с която живеят местните (от земите на това пътешествие). Живеят, посветени на леката носталгия във фадото (в Лисабон), на чистотата на природата (в Сао Мигел), на огъня в стъпките на фламенко (в Мадрид). Преди обратния полет към София имахме само ден и половина да усетим живота по испански. Мадрид беше транзитната ни точка и на отиване, и при връщането ни.
Как започна това пътешествие до Азорите сме описали в „Лисабонска импресия“ и в „Сао Мигел в осем любими посоки“. Сега обаче комбинираме портото от Лисабон със сангрията от Мадрид.
Беше Нова година, когато Яна закачаше „пране“ от възможни дестинации на празничен гирлянд в апартамента на Андреа. В Букурещ. Мечтани посоки, защипани с малки дървени щипки. Моята „случайна“ дестинация се оказа Азори. Признавам, традицията на Яна ме изненада и очарова, но и леко ме стресира. Идея нямах на кой далечен или пък близък край на света са тези Азори. Сториха ми се действително невъзможни и затова й предложих да отидем в Париж. Погледна ме и разбрах, че Париж ще е друг път. В следващия новогодишен гирлянд. Така де…, късмет не се тегли, за да се сменя.
Пътуването до Азорите с полет София – Мадрид – Лисабон – Понта Делгада – Лисабон – Мадрид – София организирахме точно за 30 минути. И двамата отворихме компютрите и докато единият проверяваше удобните връзки за полети, другият сверяваше съвпаденията на свободни места за настаняване. Резервирахме едновременно. В Лисабон беше слънчево с вкус на вишни, на Азорите беше „може ли да бъде толкова хубаво“. И след това, на финала на пътуването и на последния шев на портфейла, кацнахме и в Мадрид.
Яна все се шегува, че фалитът ни във всяко пътуване идва от необходимостта моите 200 см ръст да бъдат уважавани с качествена и разнообразна храна. Да, на чужди места и двамата сериозно огладняваме. След като оставихме багажа при Едуардо в неговата галерия, която в центъра на Мадрид е превърнал в кокетно арт пространство с четири отделни стаи, всяка с име на популярен град, решихме да хапнем. Яна си има правило – за почти всичко пита местните, особено когато въпросът не търпи отлагане или вече ни е довел до лутане в градските посоки. Така първият ни въпрос към Едуардо, след „каква е историята на твоята галерия“, беше „къде ни препоръчваш да хапнем бързо, вкусно и запомнящо“. Не знам как пропуснахме да добавим и „да не е скъпо, почти сме разорени“. След пет минути, с бодри крачки следвахме пътя, указан от нашия любезен домакин и вървяхме към El Mercado de San Мiguel. Нали не четем пътеписи, не знаехме, че отиваме да хапнем в топ локация в центъра на Мадрид, на която още никой не се е сетил да сложи вход за посещение. Много туристическо място, в топ 5 сред забележителностите на испанската столица. Стигнахме. Влязохме. Изгубихме се в шума. Испанците не хапват никак тихо. Ръкомахат, смеят се, приказват високо. Намерихме местенце за двама и на крак поръчахме няколко брускети и кесийка хамом. Така в една и съща минута, научихме две важни неща от кухнята на Мадрид. Хамом „Иберико“ е на върха на всички хамоми и цената му следва същия тренд. Брускетите могат да нахранят полусит човек, ама не и гладен. А иначе точно преди да влезем Яна беше категорична: „В Мадрид да сме на диета. Финансова“. Ами не ни се получи от първия ден още. А в последния еспадрилите си ги носихме в джоба на шлиферите, че освен без пари, останахме и без място в куфара.
- Здравейте, добре дошли в Меркадо Сан Мигел! Какво си избрахте?
- Нека са…Три тапаси, четири брускети и тази кесийка хамом. Благодаря!
- Заповядайте вашата поръчка! 46 евро.
- А…Ъ… О…
Не посмях да поискам две сангрии. Яна ме гледаше изпитателно. Донаучихме си тайните, споделяйки една чаша. На този пазар за храна моцарела барът си струваше всеки евроцент и по-голяма банкнота. Това обаче го открихме малко по-късно. На следващия ден огледахме същия пазар с фотографски интерес. Подарихме си цял мързелив час, споделен със симпатична двойка непознати, които се влюбили някъде по пътя между Атланта и Белград. Направиха ни страхотна снимка. Помислиха ни за италианци на меден месец.
Докато чакахме полета от Лисабон към Мадрид, Яна си говореше със своя състудентка, която от години живее в Мадрид. Цвети направи резервацията ни за таблао, което сама предпочита. Casa Patas. „Къщата на стъпките“ се оказа на 10 минути пешеходно разстояние от хотела-галерия. Още в първата вечер имахме възможността да се потопим в чара на малките артистични улици, галерии, бохо кафенета и барове, бръснарници, тату студиа и много графити. Покрай всички тях стигнахме до Casa Patas. Веднага след входа е ресторантът с автентична кухня. Стените са изцяло покрити с истории от живота на фламенко танцьори, певци и инструменталисти. Така в красивата среда на това огнено и страстно изкуство, стигнахме до малкото таблао с не повече от 30 места, разпределени около малки кръгли маси. Сцената беше не повече от 3 на 2 метра и на нея все едно някой бе запалил огън, вместо да танцува. Ние извадихме късмет с тази вечер, в която на сцената излезе съставът на Хуан Андрес Мая. Роден през 1972-ра година в Сакромонте (известен като циганския квартал от хълмовете над Гранада), с изключителен артистичен бекраунд зад себе си, той започва да танцува фламенко, когато е само на три години. После, на 14-годишна възраст, заминава за Кайро, откъдето започва танцовите си пътувания. Първата си авторска хореография – „Страст“, създава, когато е на 18 години. Прави турнета в Йордания и Тунис, в САЩ и в Япония, във Франция и в Холандия. През 1998-ма е поканен да танцува фламенко на тържеството за рождения ден на испанската кралица. Преподава и води класове в училището Manolete de Granada. Много силен артист с ярко присъствие на сцена. Там излиза заедно със своята трупа от музиканти. Цялото представление продължи около час. Един час срещу спомен за това как си заслужава да бъде живян животът. Страстно и с чувството, че принадлежиш в сърцето на някого. Сангрията в Casa Patas е много, ама много добра.
На следващия ден…
Обядвахме в Taberna La Plaza. Чудесно място, много вкусно и на достъпни цени, сравнено с прочутия пазар, който ни създаде история почти като във виц, но пък ние си я обичаме много и ще си говорим за нея, винаги когато животът ни има нужда от разсмиване. Любимо занимание на местните в Мадрид, което туристите бързо овладяват, е движението от заведение в заведение, където най-често питието е по ценоразпис, а тапасите са комплимент.
На пазар… След популярния и неделен El Rastro, намерихме в историческия център „Сезам, отвори се“ на еспадрилите. Значи, от тук Pantone си вземат цветовете, да знаете.
El Rastro – пазар за съкровища.
Следобед в хипстърския квартал Маласеня… Препоръчваме горещо квартала, а вие ще си изберете по кое време от деня да се озовете там. Стига се лесно. През Gran Via и Calle de Fuencarral.
Другото е популярно… Сангрия, хамом, тапаси и чурос. Навсякъде. И сърцето на Мадрид танцува фламенко.
Пристигнахме в Мадрид направо от Сао Мигел, райско място с чиста природа и улици. Мадрид беше контрастът на усещането за тишина, спокойствие и чистота от Азорите. В началото разликата ни шокира. Впоследстие усетихме, че когато използваме въображението си, възможностите на всяко място стават безгранични. И Мадрид ни хареса. Някъде по средата между повече и по-малко. Точно толкова, колкото ни позволиха нашите 36 часа по испански.
