Италия: Рим, Неапол, Прочида

24.10.2019

Не знаем дали някога сте чели пътепис за Рим, в който разказвачът да е пропуснал почти всички основни туристически обекти, обаче нашият римски разказ е точно такъв. Във всичките ни 80 километра по пътищата на италианската столица, заобиколихме Ватикана, базиликата „Св. Петър“, вила „Боргезе“, Колизеума, Палатинския хълм и Форума. В действителност Колизеума многократно си го обикаляхме, защото апартаментът на Масимо и Александра беше на две пешеходни преки от входа на тази забележителност. Споменавайки усещането за историчността, поживяхме четири дни на улица с името на Марк Аврелий и всеки ден по обед вдигахме наздравица за любовта в малка тратория, където всичко – табелата, лампите, менюто и подложките – се плезеше с лицето на Айнщайн. Ще (раз)кажем.

Всичко започна някъде в средата на лятото, когато научих, че с Георги си приличаме много в географските разчитания. Все пак той е много по-добър от мен. Аз веднъж му споменах, че отдавна желая да отида в Белоградчик, т.е. да повторим Родопите. Разсмях го. Никога не съм била силна в представата кое къде се намира, в главата ми е тотален хаос от локации, защото искам да бъда навсякъде в едно и също време. Ей така, да се върти това земно кълбо и аз да тичам по всичките му меридиани и гринуичи. Неудържимо и неуморно да тичам.
– Яно, знаеш ли къде ще бъде втората ни родопска разходка?! (За първата разгледайте тук, има чудни места за откриване)
– Къде, Жоро? (Аз се надявам да отидем и до Белоградчик).
– В Рим! – казва Жорката след секунда мълчание в желание да не изпусне силния ефект на изненадата. Бях изненадана. В Родопите през август е хладно, вечерите имат нужда да ги облечеш в жилетка, а аз обичам жилетки. В Рим през август е като в Дубай през май. Горещо.

Всеки път реакцията ми по отношение на Жоровите изненади покачва степента на неадекватност. За броени секунди извадих, от ръкава си сякаш, всички аргументи „защо е хубаво да не се ходи в Рим през август“. Мина ми, след като Георги припомни как оцелях в пустинята Лабаб при 43 градуса температура. Мина ми и започнах да очаквам с вълнение августовските жеги. Признавам, че е различно усещането да ти е горещо в Рим. Различно хубаво. За четири дни си върнахме обедния сън и след него римският ни живот започваше отново в 17:00.

Ден първи…

В София сме. На летището сме. И двамата сме имали само час сън преди полета. Сънени, но работливи. Опаковането на багажа комбинирахме със завършване на сайт – работа за Георги и създаване на рекламна статия – работа за мен. Очакваше ни едно от редките пътувания без флаш памет, натъпкана с работен график. И сме на летището, и облегнати един на друг чакаме за качването в самолета. Леко заспиваме… Жоро предлага да стоим прави, иначе ще се събудим на обяд на същото летище. Аз меря разстоянието до гейта с крачки, защото и права на едно място пак заспивам. Смешно ни е, но така ни се спи, че нямаме сили да се смеем на глас. Един час, който минава в бавно изпитание. После обаче полетът продължи секунди. Понякога толкова е сънят на човек. От „Чампино“ взехме шатъл, предплатен с 9 евро на човек двупосочно и после за 35 минути стигнахме от летището до гара „Термини“. Там взехме решение, което ни държа будни до настаняването: без публичен транспорт, ще ходим, ще се движим, ще се потопим в атмосферата на града… веднага. Пристигнахме, оставихме чантите и чакахме да стане 14:00. Време, в което ще успеем да видим леглото и после да не помним нищо до 17:00. В Рим, по обяд, първото ни впечатление бе за хора, които ходят в транс. Другата част, която беше на „ти“ с най-горещото слънце, с позата на фотомодел, си търсеше кройка на тялото за най-фенси, най-секси и най-фотогенична стойка пред Колизеума и всичко в този град, някога имперски. Ние не се намествахме дълго за селфи. Жоро снима така… „Яно, виж!“, и докато аз откривам малката точка, в която да гледам, той вече е снимал. Първата ни снимка в Рим беше тази. Ами, да… не исках да гледам нищо.

В обеда, в който нетърпеливо чаках да се настаним, защото имах аванс знание за „Ще гръмнеш, когато видиш какво съм избрал“…, в обеда намерихме онази тратория, в която са припознали Айнщайн за италианец. Сигурно го вярват, щом са го принтирали навсякъде. Препоръчваме ви я горещо. В нея опитахме най-свежата сангрия, която някога сме вкусвали. В 14:00 се качихме в апартамента на Масимо на третия етаж в стара и достолепна кооперация, в която всяка изтривалка имаше или надпис cats, или love&kiss. Ние обичаме кучета много и затова котките останаха за някой друг на втория етаж. Прескочихме Love, защото по любовта не се тъпче и си влязохме в къщата. Това беше красива изненада, наистина. Жоро бе запазил най-хубавото място – къщата на Масимо, на което някога съм нощувала. Целият свят и всички хубави човешки емоции бяха подредени в този дом. Стара посуда, ръчно изработени чинии и чаши, чай от всички мистични точки по света, амулети, шкафове на по 500 години, възглавници от източния свят, духа на Изтока и литература от Запада, стари килими с дълги ресни и други с шевици, рисувана баня с глинено корито и много свещи. Много. Да ги бяхме запалили всичките, можехме да осветим цялата улица „Марк Аврелий“. Запалихме няколко. Горяха почти цяла нощ, докато си говорихме и разглеждахме вещите в къщата в опит да отгатнем историята в тях. На сутринта прочетохме и книгата с правилата на дома. На първи ред пишеше „Моля, не палете свещите!“ В първия ден прегърнахме възглавниците за няколко часа и в пет следобед се събудихме, готови да бъдем италианци. А те в какво са много добри? В сладкото нищоправене. И как да свържем това сладконищоправене с чакането на опашка при входа на забележителност, където е половината свят в редици по четирима. Не намерихме връзката. Преди година бях вече в Рим и видях всичко, прекарах цял ден във Ватикана, изкачих се на всяко хълмче, откъдето можех да видя Рим отвисоко и от изгрев до залез. И тайничко се надявах да пропуснем всичко това. Жоро джентълменски предложи да сме в dolce far niente и да открием заедно всички вкусове, които Италия създава тук, в Неапол и в Прочида.

Местата, които не ни оставиха гладни…

La Pacce del cervello. Бързо изпълнение на поръчките, вкусно сготвена храна в традициите на старата римска кухня, вечери с игри за маса и страхотна сангрия с ябълка, портокал, банан и киви. Мястото с Айнщайн навсякъде.

La follia Bar. Малкото кафене на ъгъла на Via Capo d`Africa и Via Ostilia. Пицата на парче, фокачата и всички десерти, които правят на място и на тясно бяха страхотни. Освен, че създават добър вкус за закуска, колекционират и финикийски знаци от цял свят. Имаше и 5-левова банкнота. Кафето беше късо, силно и най-евтино от всички други места, където се събуждахме.

Rossopomodoro или неаполитанска пица в центъра на Рим. Тук научихме, че пица „Четири сирена“ всъщност е „Пет сирена“. Мястото е приятно, светло и много вкусно; точно за неаполитанска пица в Рим.

Pompi на Via della Croce. Преди да стигнем дотук, не сме си представяли, че има събитие като дегустация на тирамису.

Пекарните за пица на грамаж в Трастевере. Която и пицария на крак да изберете е сигурно, че едно парче пица няма да ви стигне. Колко голямо ще бъде си е само във вашия избор, но ще искате повече. Тук аз бях Мечо Пух на пиците.

Ден втори…

Изминахме 25 км в равен ход и с червени кецки, за да минем през Pantheon, Piazza Navona, Fontana di Trevi, Piazza di Spagna, Via Margutta, Piazza Popolo и всички малки улички като паяжина наоколо. По залез вече бяхме стигнали в Трастевере, а денят завърши по тъмно на тротоара пред базиликата „Св. Петър“, където си измечтахме ново пътуване. Това няма как да бъде разказано. Сладко нищоправехме.

Ден трети…

В последния ден запечатахме в кадри любимите ни места от пешеходните разходки и „заключихме“ остатъка от римския ни бюджет в магазин за… сапуни. Това място ни взе времето, с удоволствие му го дадохме. Отстрани изглеждахме като двама, които в живота си не са виждали сапун. В София се прибрахме като сапунени вносители. Lush e различен магазин. Като визия, като атмосфера, като продукти, като аромат, като преживяване на място.

Пихме силно кафе в онова римско cafe, за което вече сме писали. Федерика ме позна и си спомни, че през май миналата година съм била сама. Сама, явно означаваше без мъж, защото тогава изпих кафето си в компанията на състудентка. Sant`Eustachio Il Caffe e историческо кафене, посрещало в далечното минало Хенри Кисиндръж. Намира се на тихо и спокойно място в центъра на площад, затворен между сградата на първия римски университет и църква, която на върха на купола има рога на елен, а те всъщност са разказ за житието на един светец.

Пътуването ни в Рим ще запомним с ограниченото време за сън. Къщата на Масимо не предразполагаше за дълбок сън. Тя беше като мечта за непознат и далечен път. И по него да пътуваш с отворени очи.

НЕАПОЛ

Неапол беше моята изненада за Жоро, която съвпадна с 21-то наше число. Отбелязваме си го всеки месец, откакто се познаваме. Крайната цел на неаполитанското пътуване дойде след едночасов тур по вода и слизане в Прочида. Заради това място го помолих да вземе фотораницата. И Георги направи страхотни снимки.

Качихме се на влака за Naples Centrale в 8:10 сутринта от Rome Termini. Билетът за двама ни струваше 91 евро двупосочно. Закъснях с резервацията и я направих два дни преди полета за Рим, като това логично оскъпи билетите ни за влак. При ранна резервация можете да намерите същото пътуване от Рим до Неопол и на половин цена. Стигнахме за час. Обратно към италианската столица пътувахме близо 3 часа с ИДЖ. Не се казва така, но ние се смяхме много на откритието, че временно сме се завърнали у нас с места в купетата на БДЖ. Същият стандарт. Е, и билетът беше два пъти по-евтин, сравнено с комфорта и бързината на супер бързия влак към централната гара на Неапол. Повече ни изненада разбирането, че сме взели билети за връщане, в които Рим не беше крайна гара, а междинна спирка в пътя до Торино. Затваряха ни се очите, нямахме заряд на телефоните, всички в купето се изнесоха нанякъде и затова като невални се сменяхме във времето за сън. Георги е джентълмен, обича ме и е мил, и аз почти не дадох дежурство, за разлика от него. Във влака много се смях. Смях се, защото Георги имаше детска мечта да се качи и да спи до гара Термини. Спокоен, че когато влака спре, все някой ще ни свали шумно от вагона. И си представете какво неспокойство и учудване се изписа на лицето му, когато кондукторът ни пожела приятен път с италианските железници, мило припомняйки ни, че слизаме на Rome Tiburtina. Ако не слезем, отиваме да спим на гарата в Торино.

За Неапол… Както си признахме, четири дни бяхме в състояние на някаква хипноза. Нещо между „будни сме“ и „спим“. Слязохме на гарата и преди да тръгнем към историческия център, заредихме на търсене Via Tribunale. Ценна подробност беше, че пропуснахме да добавим via. Вместо наляво, умният телефон ни насочи надясно и ние бавно се разходихме 4 км до съда, задавайки си въпроса защо минаваме по цялата ограда на затвора и какво общо има тя с историческия център. На гарата в Неапол има информационен център и там са оставени подробно описани маршрути с карта на града. Не правете като нас, вземете си карта.

В пътя покрай затвора видяхме толкова много пране, колкото в Рим никъде не висеше. Опънато и с цветни дрехи, простряни на всякакви тераси, покрити с всякакви тенти. Особено живописен хаос. От tribunalе- то, където си насрочихме вътрешен спор по темата кой кого е объркал, си взехме такси. Шофьорът не говореше английски, но пък беше много мил. В три страници можем да разкажем как му обяснихме, че искаме в историческия център. Човекът ни остави много близо до Piazza San Gaetano. Площадът е сърце на историческия център на Неапол, определен през 1995 г. за световно наследство на ЮНЕСКО и признат много преди това за най-големия исторически център в Европа. В Неапол имахме само два часа и по тази причина пропуснахме замъка Sant‘ Elmo, до който се стига с лифт на релси и откъдето се открива красива гледка над града и неаполитанския залив. И до Везувий нямаше как да отидем, но пък го видяхме привечер, когато се връщахме с ферибота от Прочида. И ако в Рим не влязохме във Ватикана, тук не опитахме прочутата неаполитанска пица. Ако обичате пица и сте търсачи на следите в историята й, имате две уникални възможности. Едната е да отидете в първата пицария в Италия – Antica Pizzeria Port’Alba, отворила врати в началото на 19 век. Втората възможност е да следвате стъпките на Джулия Робъртс и като в „Яж, моли се и обичай“ да ядете, да се молите и да обичате в Antica Pizzeria da Michele.

Ние решихме да пулсираме в историческото сърце на Неапол. И не съжаляваме за нито една секунда или калория. Според Георги моята пристрастеност към сладкото е очарователна. Аз съм Шерлок Холмс на сладкото. Предната нощ, докато Георги сънуваше как пътуваме до Неапол, аз вече бях в търсене „десертите на Неапол“. Така научих за баба, сфолятела, рококо (потопен в шампанско) и струфоли (заради тях ще пътуваме някой ден за първата ни неаполитанска Коледа). Във всички 20 км из уличките на Неапол и Прочида съвестта ми забрави за всичкия захарен сироп в една голяма баба (на вкус близка до реване). Символът на Неапол е лютата чушка. Носи късмет и пази от лоши поличби. Имам чушка на чантата, ще ви кажа съвсем скоро дали е на пари тази работа. И ако е, ще го напиша подчертано като допълнение в пътеписа.

Старият център на Неапол е уникален. Хаотичен, колоритен, бъбрив. По улиците му различни занаятчии са извадили керамични фигурки на всичко, което олицетворява италианкия бит. Пицата е акцент, разбира се. Уличките, които се спускат стръмно надолу, те извеждат от тълпата и те водят към пристанището. Ние и натам бяхме тръгнали.

За около 30 минути пеш стигнахме до Molo Beverello, откъдето в 12.10 хванахме корабчето за Прочида. Цената на билета е 31 евро за двама в една посока, а времето за пътуване е 40 минути. В обратния път избрахме най-горната палуба на ферибота. Пътувахме близо час и платихме с 11 евро по-малко. Това е по-бюджетният вариант. Прочида е остров с две страни. Едната, на която лежи и пристанището, бърза повече. Прилича на сборен пункт, където различни групи сядат да пият по една силно лимонена спермута и после тръгват да катерят уличките, за да минат от другата страна на слънчевия остров. Нея ще срещнете в различни каталози под заглавие „Най-цветните острови на Италия“. От другата страна на брега, където е рибарското селце на Corricella – най-старото пристанище на Прочида, ще опитате страхотна морска храна на доста приемливи цени. Къщите са твърде интересни. Вдигнати са така, че една на друга да не пречат в гледката към морето. Тук автентичността на острова е запазена, защото туристите предпочитат Капри. А Прочида е бижу, скъпо като това, което баба ти дава на сватба, за да го предаваш на поколенията след теб. Ние избрахме този малък цветен остров пред по-големите, близки до Неапол. И обещахме да се върнем. В лятото, в което ще има време и за Родопи, и за Италия.

Corricella е популярно като весело място. Името му идва от гръцкото „kora Cale”, което означава хубав квартал. Добросъседски. Тук трафик няма, движението е само по стълбички нагоре и надолу и през тесни проходи между разноцветните къщи.

Един ден е напълно достатъчен да усетите, разгледате и запомните цветовете на Прочида. Да посетите някои забележителности, достъпни без такса за вход. Това са Abbazia di San Michele (в библиотеката на абатството се пази книга, която датира от 1534 г.), средновековното наследство на Terra Murata, църквите Santa Maria delle Grazie и Santa Margherita Nuova, къщата Vascello с типичната за 15-век архитектура.

Как местните в Италия се отличават от туристите… Италианецът носи лачени обувки и опънат в ръбовете панталон. Говори разпалено на чаша капучино, сякаш животът с цялото вълнение, което заслужава, започва само в една сутрин и не се повтаря. Пие вино на музика и в красива компания. Или тихо съзерцава, не наблюдава. Сладко му е да не прави нищо. В Италия отидохме, защото където и да сме били досега като двойка, винаги са ни питали къде в Италия живеем. Приликата идва от красивите обувки на Георги, от моето бързо говорене и от любовта, помежду ни.

Да правиш нищо не е кой знае колко вълнуващо, ако не намериш с кого да правиш нищо. Тогава far niente може да бъде dolce.