Нашата първа разходка

28.04.2019

„Името ти ще празнува в тази седмица, Яно! Не ме познаваш, да… Ела с мен да посрещнем Слънцето…“.

Винаги съм обичала многоточието. В него има въздух, свобода, някакво желание, скрито от другите, но така ясно за теб. В него има истории за малкия живот. За моя. И вече за нашия. Да, тогава не познавах това момче, но интуицията ми подсказа, че то ме познава. Не сгреших. Когато си смел, когато слушаш сърцето си и чуваш в сърцето на другия, няма как да сгрешиш. Няма.
Баба ми е казвала, че двама души се познават, когато започнат да се смеят заедно. Ние се смяхме през всичките часове между 02:00 и 19:00, без да броим времето, в което заспах. Тогава – на 20 юни 2018 – още нямахме червените кецки. Обаче си имахме път. Отивахме на Бекликташ. Чакаше ни първото ни слънце заедно.

~~~
В мига, когато казах, че идеята му е абсурдна, защото няма начин да вляза в кола на непознат, си спомних дъждовния следобед и спонтанното решение, с което качих себе си и дъщеря ми в колата на непознат италианец в Милано. Валеше из ведро, Ели имаше температура, идея нямах колко надалеч сме от хотела и на кой тротоар ще ни вземе такси. И така… Не бях честна в това обяснение за колите на непознатите.

~~~
Срещнахме се три часа преди да изгрее слънцето. Срещу 21-ви юни. Днес празнуваме всяко 21-во число. Нашето дяволски добро число, в същото време толкова чисто. Секунди преди да изляза зад ъгъла, си помислих: „Защо, по дяволите, съм толкова шашава“. „Шашава“ е дума на детството в прашните пътеки към брега на Огоста. Дядо наричаше така последиците от моето неподчинение. Все едно морето се разлишаваше бурно в кожата ми, когато някой се опитваше да ме командори, а дядо обичаше да казва „кое и как“ и му умееше, даже когато уж тихо и вглъбено плетеше рибарската мрежа.

~~~
Докато минаваше първото ни споделено пътуване до Бекликташ, разказах на Георги почти всичко за себе си. Всичко скрито. Той вече знаеше половината от мен, защото се откривам в различни фейсбук истории. Прочитал е тишината между редовете и историите в многоточията. Профилът ми не е затворен.

По пътя уговарях семейни пътувания, разни задачи за детето, работни проекти. Бях като сметачна машина, но не на пари, а на планове. Планирах всичко в очакванията и задоволството на всеки от групата.
„Научих какво обичат хората, които са важни за теб. А ти какво обичаш?“
„Аз мечтая да пътувам без посока. Да спирам, когато слънцето падне и да тръгвам, когато слънцето тръгва. Без да знам къде отивам, но не е възможно. За да стигна, все трябва да имам идея накъде съм се запътила“. Георги само се усмихна и сега вече зная какво има в ъгълчето на устните му. Има красива идея и посока на моето невъзможно пътуване, което почти от една година е наше.

~~~
Първата разходка на „червените кецки“ премина през големите тракийски светилища. Жоро обеща да ме направи тракийски маг. Наскоро очарователна дама ми каза, че мога да стопля чаша студена вода с поглед. Значи съм маг.
Червените кецки бяха в две кутии на задната седалка на колата, когато в деня срещу 21-ви август Георги ме чакаше пред блока. Взех сака и смело затичах към свободата да бъда себе си, дори без посока. Предстояха ни шест дни на път, повечето в Родопите. Момент, в който беше ред на Жорката да „отвори“ социалния си профил в тайните на местата, които винаги е обичал и откъдето е вземал енергията за връщането към себе си. Аз не познавах тези места. Наричаме това пътуване нашата първа разходка.
– Къде отиваме, Георги? Ние не сме на магистрала?!
– Яно, виж там… Там хората бързат. Ние ще се разходим!

Пет дни по-късно, когато ще опитваме сирена в дома на Милкана в с. Смилян, ще си говорим с нея за пътищата и хората и ще ни каже… „Вие сте като французите. Те така пътуват. Все едно са на разходка. И спират за малко тук, тръгват натам. Радват се един на друг и на природата. И не обичат магистрали. Пътуват между селата, реката и планината“.

~~~
Всяка сутрин се събуждахме в ново легло, а през деня стигахме до места, свързани с легенди и митове, истории за царе, юнаци и самодиви. И двамата с Георги обичаме българския приказен свят. Много си е наш разказът за него – автентичен, саморасъл, чудноват.
Най-прекрасното на това пътуване, освен че бяхме двама, намерихме в отказа да следваме времето. Без часовник всичко беше точно. И ако децата питат „Колко още остава“, моето не беше нетърпение, а любопитство. „Къде отиваме, Георги?“ замени пожеланието за добро утро.
Стигнахме почти на свечеряване. Оставихме багажа в малко хотелче в близка гора до единия бряг на язовир „Копринка“. Тръгнахме пеш по стената му и вървяхме в залеза на слънцето. В нощта луната хвърляше загадъчна светлина над водата. И в тази загадка имаше истории, за които „писано е да са тайни“. Слязохме по стръмни стълби до малък и непретенциозен ресторант (тогава ми се видя леко невзрачен). Сега мога да кажа, че в него е топло и уютно. Гостоприемно е. Собствениците на „Стената“ в една зимна вечер, много след нашата първа разходка, ни дадоха храна, а беше полунощ и тъкмо се канеха да затворят. В района нямаше никакви хора, само виелица и ние – гладни. Тогава ни нагостиха и ни разказаха за рибената супа – как я сготвят, кое я прави най-вкусна, колко трудна е. Този разговор, иначе кулинарен, не беше за рибите, а за хората.
В августовската вечер от родопското пътуване за първи път ядох рибена супа. Трябва да я опитате. Там, в ресторант „Стената“. И добавете в поръчката сом на скара. „Много я чистим тази риба. Гледаме една костица да не остане. Мъчно се прави, ама много я готвим, защото хората много я искат и обичат“. В ей това признание не знаех какво има – търговска радост ли, търговска мъка ли, ама ми хареса споделянето.

Прибрахме се обратно по същия път. По стената. На сутринта рибарите вече бяха на стоянка, а ние метнахме чантите в колата и тръгнахме. Преди години участвах в инфотурове и един от тях ме заведе в Долината на розите. Работата ми беше да пиша за тези места. Много от колегите тогава заминаха към мегалита на Бузовград. Аз останах. Трябвало е там да бъда с друг. Бубакая е любимо място на проф. Александър Фол. Мегалитът разкрива изумителна гледка. Врата към отвъдното, насочена на запад. Останахме дълго горе, взрени в далечината и свободни в свистенето на вятъра.

От Бузовград потеглихме към Пловдив, по пътя минахме през с. Шипка, вятърът ни отвя и до Бузлуджа, откъдето по билото намерихме стар и самотен път. Търсехме село Скутаре. През всичките шест дни се качихме на магистрала само веднъж за 15-тина километра.
Скутаре се оказа изненадата от мен в плана на Георги. Едно изключително преживяване, намерило си повод в поканата на непозната дама, която месец преди да тръгнем ми написа, че съм усмихната и ще е радост да се запознаем. После ме покани в дома си. Аз взех и Георги. И сигурно сме се познавали в някъв минал живот, защото първата ми прегръдка с нея не беше непозната и чужда. Настаниха ни в дома си, опитахме най-вкусното домашно козе сирене, разказахме си, пихме вино, смяхме се. На следващия ден се разделихме. И осми месец ни тегли натам и не е споменът за една чудесна вечер, топла не от лятото, а от хората. Не е споменът, а желанието да споделяш живота с истински хора. Добри. Така понякога откриваме места чрез хората, които те извикват. А иначе за Скутаре не знаехме нищо. Днес знаем важното – пътя до селото.

И сутринта пак дойде. Ние пак потеглихме. „Накъде , Георги?“. Георги мълчи. Само се усмихва. Много преди 21-ви август бях споделила, че нямам флирт със зимата, какво остава за обич. Два дни преди 21-ви той ми каза, че зимата ще бъде истински хубава. В третия ден пътувахме дълго. Спряхме на Каменните гъби. После поседяхме на трона, изсечен в скалите на Перперик.
При залез пристигнахме на язовир Кърджали. Взехме чантите и тръгнахме към нашата къщичка – една от четирите в апартхотел „Сезони“. Отключихме „Зима“. Тип мансардно студио със стая точно под звездите, или по-скоро баня под звездите. С невероятна гледка към язовира и на залез, и при изгрев. В „Главатарски хан“, на 100-тина метра над „зимата“, опитахме най-вкусния пататник.

Трета сутрин заедно… Върнахме се до Татул и Харман кая (един от най-мащабните, изсечени в скалата, култови комплекси в Родопите. Харман кая се намира блози до с. Биволяне). Пропускаме легендите, историческите факти и археологическите находки за тези стари места, тъй като можете да ги намерите и сами. Обаче вие ги споделете. Споделете ги с любимите си хора. Покажете на децата си колко широк е хоризонтът, видим по високите места на красивата ни земя. Има места в България, които те зареждат с огън. Толкова енергийни, силни и въздействащи са те.

Тръгнахме си. Пътят водеше към Смолян. Спряхме на пазар. Аз пак не знаех къде ще ни свари нощта, но поне стана ясно, че ще готвим. Вино, месо, зеленчуци. Ще се готви, то е ясно. От Смолян тръгнахме към с. Арда. Намесих се съвсем леко в картата на Жорката и спряхме при Милкана. Много ме стопля тази жена, нейния „Млечен дом“, спокойните й думи. Седнахме на верандата, поръчахме домашен сок и мусака от сирена. После и тя дойде. За първи път я срещнах преди пет години. Тогава останахме за нощ в къщата й, но сега тя си спомни за онази лятна вечер. Представяте ли си с какво отношение приема гости, ако си спомня за тях и след пет години. Това не е обикновена къща за гости. Това е дом с открито сърце. Разказахме й, че сме тръгнали към с. Арда. „Хубаво е горе“, каза.

~~~

Малко и китно планинско селце, слънчев и тих късен следобед, къщи от двете страни на реката и малък каменен мост помежду им. Спряхме пред „Кара Иван“. Една баба в съседска къща държеше ключа и за „нашата“. Остави дървата и ни се усмихна. Влюбих се в тази къща. А дворът й… А просторът. А росата на босо сутрин с две чаши кафе на перваза. Такава сутрин за нищо не се заменя, казвам ви.

От „Кара Иван“ отскочихме до „Гераница“. Стара ловна хижа, почти на границата с Гърция и навътре в планината. Изключително красиво и забавно местенце, особено за деца. Казвам ви го като дете. До входа на хижата има 600-годишно дърво. Нарекли са го на влюбените. Ами, качихме се на бука. Разказвали сме за „Гераница“ в нашите „Отбивки„.

На следващата сутрин станахме много късно, цепениците в камината догаряха, навън беше слънце, вятърът си ходеше навсякъде с нас. В това пътуване бяхме аз, Георги и варненският вятър.

Опекохме телешки стекове на барбекюто и след като подредихме къщата, оставихме бележка с една дума и тръгнахме. Отивахме на място, което бърках с Бекликташ. Белинташ. Пристигнахме час преди залеза. Настанихме се в „Старите къщи“, откъдето имаме и нова представа за мекиците. Значи, ако някога нощувате там и на закуска ви предложат мекички, няма да бъдат с размер на детска длан. Не, мекичката сякаш е правена в тава – толкова е голяма. Смяхме се цяла сутрин, след като Георги връхлетя в стаята със закуска в леглото. Носеше пет мекици. Мекици като паници.

Предната вечер спонтанно взехме решението да повървим до Белинташ. Не ни отне много време, голяма част от пътя минахме с кола (дори през гората). Точно на залез бяхме на най-хубавото място. Наоколо туристи приготвяха спалните си чували. Над тях беше цялото небе и всичките звезди. Млечният път с ръка да докоснеш.
На следващия и предпоследен ден пътят ни заведе до Асеновата крепост. След разходката в района обядвахме в механа „Водопада“ при Бачково. Поръчахме риба и това беше най-добрият избор за това място. Всичко беше много вкусно, рибата повече от „всичко“.

В същия следобед пристигнахме на Езерото. За първи път от 35 години минавах отново през Костенец. Днес това е едно от най-любимите места на „червените кецки“. Езерото. Няма как да не го обикне човек на път. Всички сезони му отиват. В тишината на вечерта и в ромоленето на водата се чуват много въпроси и по-важното… Намират се някои отговори.

Това е нашата първа разходка. И където и по света да стигаме, винаги се връщаме някъде там, откъдето започна първата ни среща – най-често във Варна, понякога и на „Езерото“.
На 21-ви юни Жоро ми каза, че е тракийски маг. Тогава се опита да ме разсмее. На 21-ви август му казах, че съм тракийски маг. Той винаги го е знаел, още преди сама да вярвам в магичната си сила. Събрах енергията на Бубакая, Перперикон, Татул и Харман кая. И на Георги. На първо място неговата. Сега аз знам, че идва лятото на втората ни разходка в Родопите. Сега Георги знае всяко място, на което ще стъпим през август по кецки.

~~~
Сега вземете картата и си спомнете онези места, които са ваша история и я разкажете в пътуване, което някой заслужава. Някой личен, ценен, любим човек. И му подарете и пътя, и себе си.

Обичан път от нас,

Яна и Георги