Лисабонска импресия

03.05.2019

„Лисабон е по-стар от Рим“, казва Нелсън, малко след като ни качва в симпатично „синьо магаре“, за да ни заведе до Белем. Мислим си, че в случая може и да е прав, защото точно сега всичките ни пътища едновременно стигнаха до Лисабон. С Нелсън прекарваме три часа. Споделя ни любопитни подробности и някои исторически факти за местата, които е избрал в основния път до срещуположния на Алфама (където бяхме отседнали) квартал. Радва се, че сме си избрали страхотно място като начална точка на всяко следващо пътуване из лисабонските улици и потайности.

„Алфама е първият квартал на града, името му от арабски означава фонтан и тук най-силно се усеща влианието на маврите, които са превзели територията ни през 7-ми век. Арабското влияние не е само по керамичните плочки във външните стени на къщите, но и в някои от вкусовете на Португалия“, не спира Нелсън, и говорейки за вкусно и вкусове, посочва вдясно разлята сграда с купол. Подчертава, че тук е задължително място за хапване, събрало под един покрив кухнята на света. Пазарът Mercado da Ribeira Timeout е бил тържище за подправки от Индия… преди 500 години. Сега е друго, ще стигнем до това. По пътя минаваме покрай кулата Белем, строена за врата откъм морето към Лисабон, също и за да брани близкия манастир Йеронимос. На „Prasa do Imperio“, където се намира и манастирът Йеронимос (Джеронимос), Нелсън ни дава 30 свободни минути. Днес внушителната сграда с изключително красива архитектура не функционира като манастир. Вдигнат на същото място, където Васку да Гама и неговите спътници прекарват нощта в молитва преди отплаването към Индия, строителството му ознаменува успеха на португалския мореправател на картата на Великите географски открития. Всичко това ни е разказано от Нелсън. Неговият исторически разказ прекъсвам с въпрос на глада. Във всички пътеписи, които бях чела в различни години, винаги огладнявах за сардини. И сега попитах Нелсън… Къде той ще ни заведе на сардини? Леко се усмихва и намигва на Георги: „Ще дойдете ли отново през юни? Тогава сардините са най-вкусни, тогава са fat and juicy. Точно през юни е хубаво да сте в Лисабон и заради фестивала, посветен на Сан Антонио, когато кварталите се конкурират в песни и танци. Купон е до изгрев слънце, т.е. е непрекъснат. Празненствата започват на 13-ти юни и така до края на месеца“. По-късно ще прочетем, че Св. Антонио е покровител на изгубени неща, любов и брак. Колко метафорично. Намираш си вещи в любовта и после ги изгубваш в брака, понякога се случва. Ще повторим Лисабон през юни и ще се върнем със саксия босилек. В юнските празнични дни саксията е дар за този, който ти е специален. Значи ще се върнем с две саксии.

~~~

Докато пътуваме с Нелсън, минаваме покрай голяма сграда с изчистен силует, пак в Белем. Нашият сладкодумен гид споделя още една история. За човек, който приживе подкрепял фашистката доктрина, но на смъртното легло съжалил и измолил прошка с добро дело, оставено да се случи в бъдещето. Цялото си богатство е дарил за кауза, посветена на здравето. С парите му в Лисабон е създаден Института за изследване на онкологичните заболявания. Нелсън има очарователно чувство за хумор. Докато наближаваме моста „25-ти април“, изграден от същата компания, построила „Голдън Гейт“ в Сан Франциско, насочва погледите ни вдясно и добавя: „Това е Националната електрическа компания. Национална, приватизирана от китайци“.

„Земята ни е много стара, населявана е от древните гърци, римляните, превзета е от маврите през 7 век, но ние сме си я отвоювали обратно през 11-ти век. Португалия е основана през 1143 г. Крале сме имали до 19 век. А техните кралици са обичали много Обидуш. Ще имате ли време за това селце, на час и половина път е от Лисабон?“ Така се разделихме с Нелсън и неговата усмивка, сладките му приказки и причудливи на моменти препоръки – част от всичко, което ни спечели за това пътуване. Харесахме португалската столица, дори повече. Обикнахме я.

~~~

Първата ни среща в Лисабон е с Клебер. Чака ни в полунощ, за да ни даде ключа за малкото, кокетно и решено в бяло студио на първия етаж или най-точно „на кота нула“. От летище „Портела“ до дома му стигаме с Uber, струва ни 7 евро. Първото ни впечатление от Алфама е омагьосващо… Прозорци досами земята, керамика по стените, многоцветни къщи, стръмни и тесни улички и простири с пране в симпатичен безпорядък (нищо общо с „аптекарски шишета“). Друго обаче ни взема любовта в тази първа и нощна среща с града. Музиката, която идва от тесни стаички, превърнати в „музикални кутии“ за фадо.

Лисабон, в първите минути, ни прилича на шармантна леличка с богат житейки опит, надиплена пола в няколко десена, с весел младежки нрав и меланхоличен напевен глас. С някакво бохо излъчване в разноцветни кръпки… кварталите на Лисабон приличат на парченца шарен плат със свой цвят, маниер и улични традиции.

„Забавлявайте се. Избрали сте място за страхотно преживяване. Аз пък ви оставям няколко препоръки за хапване, танци, музеи и разходки. Ей там, на барплота. Ако има проблем, обадете ми се.“ Секунди след това Клебер затваря и изчезна зад ъгъла. Ние се отпускаме щастливо и в осъзнато безметежие. Готови за ново вълнение, защото всяко място вълнува различно. Клебер гостоприемно ни оставя възможност за „звънете при проблем“, а малко след това се оказва, че телефонът му е на режим „обадете се на абоната по-късно“. Три минути след настаняването откриваме проблем с вратата на тоалетната . Обаче ние приказката за неволята не само сме я чели, ами знаем и как да я „викаме“. С тежко усърдие я отваряме тази врата. И забравяме за Клебер в следващите три дни. Домът вече е на „Кецките“. Адресът ни е перфектната начална точка в желание да се потопим в атмосферата на автентичния стар Лисабон. Този Лисабон, който слага върху къщите си портрети на собствениците.

~~~

Отворих вътрешните капаци в апартамента и откритието, че се намираме буквално на улицата, тревожно развихри въображението ми. Георги винаги се забавлява на моите измислени от страх сюжети. Все пак никой не ни открадна, дори по време на обяд никой не влезе за компания. „Откритият“ за минувачите обяд, в един от трите ни лисабонски дни, предизвика интереса единствено на туристите, които определено се радваха на гледката как двама влюбени пият бира и ядат риба от три консерви (три консерви – 13 евро. И много вкусни).

В късната вечер на нашето пристигане първо търсим храна. Георги е със завиден ръст (много зеленчуци е хапвал като малък), аз пък съм лакомничка от 3-годишна. Първото място за вечеря по никакво време, което ни спира, има ъндърграунд атмосфера – леко тайна, скрита зад тежки завеси, сега широко дръпнати встрани. Вътре има млади хора, шумни и смеещи се на истории, които си разказват. Ръкомахат, пият порто и се гледат в очите, докато си разменят думи. На масата няма телефони. „Salmoura“ е малка таверна с две зали на „Rua Dos Remedios“ 98. Шестима души работят в нея – петимата готвачи и собственикът Филип. Той сам сервира храната на клиентите и води разговор за вкуса и предпочитанията. Иначе листът с храни не е голям, но предлага различна гледна точка към храната. Освен удоволствие, тя е и изненада. Ние обичаме да ни изненадват и оставяме Филип да избере вечерята в първия ден и обяда във втория. Така опитваме калмари и октопод, поднесени с дресинг с мастило от морските дарове, също и глиган в сос от нар. Ресторантчето на Филип няма претенциозен дизайн, но има уюта на домашна кухня. В нея много продукти са домашно приготвени, уникално е в собствения почерк и всичко това му създава лична история. „Salmoura“ история, в която ще ви въвлечем в следващ пътепис.

По време на второто посещение в таверната ни включват в импровизирана дегустация, по време на която различни бутилки домашен ликьор сменят масите и ръцете на гостите се срещат някъде там в размяната на вкусове. Домашни ликьори. Poevo (поежо) с отлежаване на риган и мента, Canelo – канелен ликьор и Corriandro – с наситен вкус на кориандър. Разбира се, джинджиня. Джинжата е като национална напитка за „добре дошли“. Ликьорът от вишни тръгва от бабите в португалските селца и дори днес не подлежи на лицензионни режими, спокойно може да се продава в магазини и ресторанти. И винаги е донесен от селската къща на симпатична португалска баба, която е майстор на вишновка.

От Филип при Пулга…

По стръмните улички на Алфама, в първата вечер още, намираме и мис Пулга. Изкачваме се нагоре, когато група хора, очевидно впечатлени и подпряни на външната стена на къща с отворена в същото „по никое време“ врата, спират и нас. Поглеждаме през полуотвора и чуваме по-ясно музиката, която идва отвътре. Не знаем защо наричат фадото тъжна музика, но ако меланхолията създава такова оживление и емоция върху лицата на хората, искаме навсякъде да се слуша фадо. За секунда ни хрумва, че няма място в това тясно бистро, но мис Пулга се оказва по-бърза от нашата секунда и докато ние подминаваме, тя вече ни е хванала за ръцете и ни е повела към единствената вътрешна маса, опасана с пейки от всички страни. Чевръсто скупчва няколко човека един до друг и намества и нас с Георги. Никой не се сърди, всеки е радостен. Пак за секунда, докато открием всички миниатюрни чашки на масата, още две пристигат. Плюс бутилка порто. Не сме длъжни да изпиваме цялата. Накрая сметката се калкулира на база „Ти, момче, колко чашки изпи… “.
Барът на мис Пулга се върти от две жени – Пулга е нещо като артистичен псевдоним, все пак да стопанисваш заведение с припряния стил, който имаше тази едра жена с груб глас, е известна проява на артистичност. В помощ на мис Пулга е нейна приятелка или съседка, така и не разбрахме. Тя пее, приготвя наденички на импровизиран „тиган“ котлон. Направо ги подпалва.

Менюто не е от значение, но портвайнът и музиката, ех… Незабравимо и забавно преживяване. Местните могат да създават истински спектакъл с импровизирани изпълнения на живо. И излиза дон Карло, а Карло иначе е италианец, който след години посещения в Алфама и Лисабон се влюбва в музиката и любителски се посвещава на фадото. Барът на мис Пулга се простира на не повече от 20 квадрата, има три маси и място за много хора, които обичат близост. Фадото е изключително красива музика, а това потвърждава, че тъгата понякога е красива. Преди да си тръгнем, всички пеят и повечето танцуват. До края оставам леко скована в притеснено очакване, че ей сега ще ме поканят на сцената. „И сега да пее…. излиза Яна“. Карло е любопитен да разбере откъде идваме такива без талант в пеенето, обаче когато чува „България“, сякаш му се иска да има шапка и да я свали в жест на уважение. С топлина и много благост говори за оперните ни изпълнители.

За финал препоръчваме да се запознаете с мис Пулга. Има много колорит в нея. Местните си я обичат, въпреки особения на пръв поглед характер (тя ще сложи пръст на устните си и ще ви гледа свъсено, ако говорите по време на песен). Танцуват и пеят с нея във всеки момент, в който не носи чашки на новодошлите и не разнася бутилки и фламбирани наденички. Чудна жена. Увличаща. Не са много хората като нея, които сами могат да изпълнят пространство с присъствие.
Прибираме се много уморени. Толкова уморени, че в малкото време, което ще имаме за Лисабон, мислим да проспим всички сутрини.

~~~

Не се успиваме и посрещаме утрото с известните Pastel de Nata, като всеки път увеличаваме бройката. Традиционният десерт, прочут като туристическа забележителност, е от запечено многолистно тесто и яйчен крем и ще ни изкушава по всяко време. Заредени с въглехидрати и захари, Алфама ни зове.

Лисабон е на седем хълма, което сигурно му гарантира седем различни табелки Miradouro. И ние също тръгваме нагоре към гледките. В събота, без да сме го планирали, стигаме до големия лисабонски пазар над Пантеона – feira da Ladra. Какви чудеса само правят португалците от корк – от подложки за чай до пола, бижута, чанти, обувки. Майстори са и на кожените изделия, явно и колекционери на стари плочи, повечето на фадо изпълнители. Старите книги са подредени в кошници и толкова много хора се събират да търсят своята история сред всички оставени. Слънчев, бърборещ, усмихнат… Така го видяхме този пазар. Взимаме кожен колан за Жорката и кожен каскет за мен. От майстор кожар. Feira da Ladra се оказва на пет минути от апартамента ни, но ние като тренирани туристи го откриваме по дългата отсечка. След пазара започваме да катерим уличките към първото мирадуро. Всяко си има име (за колекционерите).

Финансови отметки в първата вечер и в част от новия ден: чашка джинджа – 1.50 евро; чашка порто – 2 евро при мис Пулга, пастел де ната – 1.50 или 2.00 евро, вечеря за двама – 20 евро, дегустация на ликьори при Филип – усмивка и радост, кожен каскет – 12 евро, еспресо, капучино и фреш от сладки портокали – общо 5 евро от малко магазинче в Алфама.

~~~

В следобеда поемаме към ниската част на Алфама, в края на която следват „даунтаун“ и площада на търговията. Не стигаме до Музея на бирата, защото съдбата ни изпраща Нелсън и взаимно си ставаме много приятни. Два часа обиколка на централната част и Алфама с тук-тук е с цена 50 евро, три часа стават 75. Ние пожелаваме да сменим посоката и да тръгнем към Белем, а Нелсън решава да подари третия час, споделяйки с нас свои любими места. Дълго време нашият екскурзовод е бил уебдизайнер. Година преди да го срещнем пред Музея на фадото, заменя уеб проектите с километрични разкази за Лисабон. И ние му говорим за заниманията си в България, при което той се усмихва широко и разкрива причината за личната си преквалификация. Или накратко:„Вземам проект. Свършвам задача, правя сто промени и накрая слушам как трябва да изчакам плащане и да проявя разбиране, защото в момента клиентът има трудности или инвестира в разширяване на бизнеса“. Посмяхме се с Жоро, познайте защо. В края на това пътуване Нелсън ни оставя в началото на Байро Алто, близо до една от най-популярните трамвайни улици – тук винаги се събират много хора за снимка. Тази улица е изключително стръмна нагоре, а надолу води към брега на Тежу.

Оттам пеш към Mercado dе Ribeira – Timeout market. Огромно хале с индустриален дизайн, но без усещането за сурова и студена атмосфера, благодарение и на дървото във вътрешната декорация. Пазар за готова храна с прецизна организация на обслужването. Без опашки. Всяко заведение, освен меню, предлага и специална джаджа, която клиентите получават при плащане на поръчката. Същата светва веднага, щом храната е готова. 10 – 15 евро на човек са достатъчни, за да хапнете качествена и вкусна храна. Още 3 до 5 добавяте за напитка.

На следващия ден сме пеша до площада на търговията и оттам през Триумфалната арка по Р. Аугуста (пешеходна зона) стигаме до площад „Росио“ с фонтана, след това само нагоре покрай Hardrock café и магазини в супер високия клас облекла… Крайната ни точка е парк „Едуард II“ . Единственият транспорт, който веднъж използваме в Лисабон, е номер 736 от спирка в подножието на парка до площада на търговията с билет за двама на стойност 5 евро. Билетите се купуват от автомат или от шофьора (няма да ви се обиди, ако случайно сте останали без дребни).
Ако обичате да вървите пеш, това ще ви даде истинско пълноценно усещане за Лисабон, защото ще срещате хората му – усмихнати, приказливи, играeщи на футбол между вратите на съседни къщи или забравили прането в спонтанния разговор, започнал по съседски на перваза. От простирите, впрочем, добавяме впечатления за града. Има цвят – в къщите, и в хората.

Във втората вечер се разхождаме и по брега на Тежу. Романтичен и жив. Всички наоколо са седнали спокойни в единственото кафе, близо до фериботния комплекс, на дървените скари, на пясъка; всеки съзерцава живота в своето лично желание – с вино, с танци, с музика, с любим човек. В същата вечер минаваме реката с ферибот и вечеряме в Алмада на отсрещния бряг.

Прибираме се. Още ни е смешно, след като поръчали паеля, се облещваме на голяма тенджера с ориз с раци (голяма е поне за петима). Стягаме раницата за път. Алфама – летище „Портела“ и с кола под наем до Обидуш, после и до всички miradouros от Пениче до Кабу да Рока.

~~~
Върнахме се от Лисабон в края на март. Сега е май, а ние още сме там, слушайки португалска музика вкъщи, на работа и по пътя. Влюбени сме. Един в друг. И в Лисабон.